„Шум, хаос и безпорядък“: дневник на евакуацията от Киев
Понеделник
Когато Владимир Путин разгласи, че ще признае ``народните републики`` Луганск и Донецк, бях в центъра на Киев. Прочетох цитати от речта му, само че не можах да се накарам да погледна лицето му или да чуя гласа му. Изглеждаше, че ще разгласи война същата вечер и много хора в началото се стъписаха, когато чуха думите му. Но по-късно схванаха, че той няма да спре дотук.
През последните месеци целият свят четеше за хипотетична офанзива против Украйна, само че нито аз, нито приятелите ми искахме да повярваме, че може да стартира война. Едва след речта на Путин осъзнах: време е да затягам багажа. Събрах си документите, книга, долни дрехи и топъл пуловер, надявайки се, че няма да нуждая се от тях.
След това си легнах в леглото с тил към прозореца. Но тогава си помислих: в случай че снаряди влетят в къщата, ще е обидно, в случай че ме ударят в гърба. Обърнах се с лице към прозореца и заспах.
Вторник
Следващите няколко дни прекарах колкото можех повече време по улиците на Киев. Направих фотоси, разговарях с хора и се пробвах да запомня всичко за града, който обичам. Киев стана мой дом, откакто бях принудена да напусна Приднестровието, интернационално непризната страна, следена от Русия. Трябваше да напусна, откакто против мен беше формирано наказателно дело за ``екстремизъм`` заради написана от мен книга за изискванията в приднестровската войска, тъй че се реалокирах в прилежаща Украйна. Тук постоянно съм се чувствала удобно и умерено: хората са вежливи, благи и витални.
Сряда
Няколко пъти денем видях страшната панорама на хеликоптери в небето над Киев. Подобно на моите другари, не можех да мисля за нищо друго: следенето на новините беше единственото нещо, с което се занимавах. Изглеждаше като че ли всичко останало е изгубило смисъла си и че целият ни живот се е трансформирал вечно. През целия ден единствената ми разтуха идваше от слушането на украинската музика, която обичам.
Късно вечерта изслушах обръщението на Владимир Зеленски. Той говореше с руснаците на техния език и ги помоли да предотвратят войната.
След това се пробвах още веднъж да заспя.
Четвъртък, 05:30 ч.
Събудих се от телефонно позвъняване и всичко стана ясно: нашествието беше почнала. Навън беше мрачно и мощната светлина на лампата в стаята прониза очите ми, когато я включих. Чувствах се объркана и известно време не можех да схвана какво да върша. Обиколих спалнята си, пробвайки се да се облека, и сложих още няколко неща в раницата. Приятелите ми непрестанно се обаждаха, предупреждавайки за началото на войната. Известно време се пробвах да се обадя на фамилията си, само че те бяха надалеч и спяха умерено.
Нвън беше шумно и безредно, само че вътре в жилището беше доста безшумно. Тогава чух тон извън, който се движеше с огромна скорост. Мислех, че е ракета. Звукът като че ли проряза въздуха и аз легнах на пода от смут. Треперейки, избухнах в сълзи. Няколко секунди чаках детонация, само че нищо не се случи. Все още не знам какво беше.
Съвзех се и погледнах през прозореца. Хората носеха куфари; прозвуча сирена; птиците летяха на ята. Намерих лист хартия и написах името си, телефонния номер на най-хубавия ми другар и кръвната си група. Все още е в джоба на дънките ми.
Четвъртък, 07:30 ч.
Решението ми да се изтеглям пристигна бързо. Компанията на един другар провежда рейс за евакуация до относително тихата западна част на Украйна и аз взех решение, че е най-добре да отида и да изчакам на безвредно място, до момента в който преценява по какъв начин да продължа. Взех раницата, излязох от у дома. Пред магазините, банкоматите и аптеките имаше опашки; десетки хора вървяха по пътя към метрото. Някои седяха на пода, употребявайки метрото като заслон. Някои си потеглиха и аз потеглих с тях.
Невъзможно е да оставя телефона: всички са залепени за новините или се обаждат на околните си. Но никой не се паникьосва. Минувачите се майтапят, че няма да им се постанова да вървят на работа, само че в никакъв случай не съм виждала толкоз доста болежка по лицата на хората. Утрото е тежко и облачно. Минах по обичаните си улици от метрото до рейса, само че не се сбогувах с града. Знам, че ще се върна скоро.
Четвъртък, 09:00 ч.
В рейса сме към 50 души. Шофьорът разбра значимостта на момента и ни преведе през площад " Независимост ", един от основните площади на Киев. В града към този момент имаше военна техника. Хиляди транспортни средства се причислиха към потока на трафика около нас. Видях жена на предната седалка на близката кола да кърми бебето си; видях доста деца; видях матраци и слънчеви панели по покривите; видях седем души, натъпкани в кола със общоприет размер, седнали един върху друг; видях следата от една от първите детонации, които избухнаха в Киев; видях пътни произшествия. Отне ни шест часа, с цел да изкараме първите 70 км отвън града.
Отначало карахме на юг в посока Одеса. Не мога да си спомня какъв брой пъти съм карала по този път, чак до морето, само че до момента не бях виждала военни постове по него. Там стояха седем бойци, пет от които бяха дами. Махнах им с ръка; те се усмихнаха в отговор. В същото време прочетох за удар на руснаците по жилищна постройка в град Чугуев, където беше убито момче.
Четвъртък, 23:00 ч.
Времето отлетя незабелязано. Накрая остана единствено мрачевина. Отбихме се от основната автомагистрала по селски път на запад, с цел да заобиколим задръстванията. Топла светлина си пробиваше път през мрака от дребните селски къщи по пътя.
Някои от хората в рейса звъняха на близки в Русия. Руснаците не имаха вяра, че войната е почнала, а моите спътници трябваше да им потвърдят, че съветската войска е нападнала Украйна в 5 часа сутринта, до момента в който цялата страна спи.
Четях новинарски репортажи за съпротивата на Украйна против офанзивата, по какъв начин се бори и се пази. В същото време някои от моите другари в Молдова помагаха да се провежда помощ за бежанци. Хиляди хора пристигнаха в столицата Кишинев, до момента в който съветски и беларуски ракети летяха към техните градове.
Почти не спахме. Но хората устояваха и даже дребните деца не плачеха. Котките и кучетата, които хората бяха взели със себе си, не издаваха нито тон. Чухме, че през нощта снаряд е блъснал жилищна постройка в Киев.
Петък, 06:00 ч.
Спряхме покрай град Хмелницки, 21 часа откакто тръгнахме. Скоро от Киев започнаха да идват още вести: в региона на кв. " Оболон ", в северната част на града, започнали обстрели и съветски танк прегазил кола с граждански зад волана. Бях напуснала същия регион едвам през вчерашния ден. Видях видеоклипове от улиците, по които бях предходна единствено преди два дни.
Приятелите ми в Киев не можеха да си тръгнат. Нямаше коли и бензин, а на изходите към момента имаше тапи. Обадих им се, само че съвсем никой не ми отговори. Имах възприятието, че съм ги оставила да умрат. Но те са живи, в сигурност и се надявам само да не умрат. Приятелката ми Ваня съумя да си тръгне; моята другарка Льоля се крие в бомбоубежище; Богдан е в сигурност.
Петък, 10:00 ч.
Нашият рейс продължи пътуването си. Извън град Тернопил съвсем няма военна техника. В дребните градове по пътя можеха да се видят хора, които се разхождат по улиците. Витае усещане за успокоение и спасение. Хапнахме и поспахме.
Петък, 16:00 ч.
Пристигнахме в дребен град на запад, 31 часа след заминаването ни от Киев. Слязохме от рейса пред 10-етажен хотел. Хората започнаха да се записват за стаи. Оказа се, че на беларуси, както и на съветски жители и хора от Крим е неразрешено да остават сред търсещите леговище. Аз съм гражданка на Молдова, само че другар, с който пътувах, е от Минск. Той не може да остане измежду тези, които също като него търсят заслон.
Не мога да го оставя. В рейса с нас имаше още няколко беларуси, които също нямаше къде да отидат. Няма безвъзмезден превоз, няма път назад до Киев и може да не ни позволен в Полша. Едва ли ще успеем да стигнем и до Молдова. Нямаме съвсем нищо с нас.
Написах всичко това, до момента в който се случваше. Настаних се в хотела и скрито вкарах още четирима в единичната ми стая, в която няма топла вода. Надявам се никой да не разбере.
Близо до хотела има черква и слушам песнопения.
*Лариса Калик е журналистка, живееща в Киев, родена в Приднестровието.
Когато Владимир Путин разгласи, че ще признае ``народните републики`` Луганск и Донецк, бях в центъра на Киев. Прочетох цитати от речта му, само че не можах да се накарам да погледна лицето му или да чуя гласа му. Изглеждаше, че ще разгласи война същата вечер и много хора в началото се стъписаха, когато чуха думите му. Но по-късно схванаха, че той няма да спре дотук.
През последните месеци целият свят четеше за хипотетична офанзива против Украйна, само че нито аз, нито приятелите ми искахме да повярваме, че може да стартира война. Едва след речта на Путин осъзнах: време е да затягам багажа. Събрах си документите, книга, долни дрехи и топъл пуловер, надявайки се, че няма да нуждая се от тях.
След това си легнах в леглото с тил към прозореца. Но тогава си помислих: в случай че снаряди влетят в къщата, ще е обидно, в случай че ме ударят в гърба. Обърнах се с лице към прозореца и заспах.
Вторник
Следващите няколко дни прекарах колкото можех повече време по улиците на Киев. Направих фотоси, разговарях с хора и се пробвах да запомня всичко за града, който обичам. Киев стана мой дом, откакто бях принудена да напусна Приднестровието, интернационално непризната страна, следена от Русия. Трябваше да напусна, откакто против мен беше формирано наказателно дело за ``екстремизъм`` заради написана от мен книга за изискванията в приднестровската войска, тъй че се реалокирах в прилежаща Украйна. Тук постоянно съм се чувствала удобно и умерено: хората са вежливи, благи и витални.
Сряда
Няколко пъти денем видях страшната панорама на хеликоптери в небето над Киев. Подобно на моите другари, не можех да мисля за нищо друго: следенето на новините беше единственото нещо, с което се занимавах. Изглеждаше като че ли всичко останало е изгубило смисъла си и че целият ни живот се е трансформирал вечно. През целия ден единствената ми разтуха идваше от слушането на украинската музика, която обичам.
Късно вечерта изслушах обръщението на Владимир Зеленски. Той говореше с руснаците на техния език и ги помоли да предотвратят войната.
След това се пробвах още веднъж да заспя.
Четвъртък, 05:30 ч.
Събудих се от телефонно позвъняване и всичко стана ясно: нашествието беше почнала. Навън беше мрачно и мощната светлина на лампата в стаята прониза очите ми, когато я включих. Чувствах се объркана и известно време не можех да схвана какво да върша. Обиколих спалнята си, пробвайки се да се облека, и сложих още няколко неща в раницата. Приятелите ми непрестанно се обаждаха, предупреждавайки за началото на войната. Известно време се пробвах да се обадя на фамилията си, само че те бяха надалеч и спяха умерено.
Нвън беше шумно и безредно, само че вътре в жилището беше доста безшумно. Тогава чух тон извън, който се движеше с огромна скорост. Мислех, че е ракета. Звукът като че ли проряза въздуха и аз легнах на пода от смут. Треперейки, избухнах в сълзи. Няколко секунди чаках детонация, само че нищо не се случи. Все още не знам какво беше.
Съвзех се и погледнах през прозореца. Хората носеха куфари; прозвуча сирена; птиците летяха на ята. Намерих лист хартия и написах името си, телефонния номер на най-хубавия ми другар и кръвната си група. Все още е в джоба на дънките ми.
Четвъртък, 07:30 ч.
Решението ми да се изтеглям пристигна бързо. Компанията на един другар провежда рейс за евакуация до относително тихата западна част на Украйна и аз взех решение, че е най-добре да отида и да изчакам на безвредно място, до момента в който преценява по какъв начин да продължа. Взех раницата, излязох от у дома. Пред магазините, банкоматите и аптеките имаше опашки; десетки хора вървяха по пътя към метрото. Някои седяха на пода, употребявайки метрото като заслон. Някои си потеглиха и аз потеглих с тях.
Невъзможно е да оставя телефона: всички са залепени за новините или се обаждат на околните си. Но никой не се паникьосва. Минувачите се майтапят, че няма да им се постанова да вървят на работа, само че в никакъв случай не съм виждала толкоз доста болежка по лицата на хората. Утрото е тежко и облачно. Минах по обичаните си улици от метрото до рейса, само че не се сбогувах с града. Знам, че ще се върна скоро.
Четвъртък, 09:00 ч.
В рейса сме към 50 души. Шофьорът разбра значимостта на момента и ни преведе през площад " Независимост ", един от основните площади на Киев. В града към този момент имаше военна техника. Хиляди транспортни средства се причислиха към потока на трафика около нас. Видях жена на предната седалка на близката кола да кърми бебето си; видях доста деца; видях матраци и слънчеви панели по покривите; видях седем души, натъпкани в кола със общоприет размер, седнали един върху друг; видях следата от една от първите детонации, които избухнаха в Киев; видях пътни произшествия. Отне ни шест часа, с цел да изкараме първите 70 км отвън града.
Отначало карахме на юг в посока Одеса. Не мога да си спомня какъв брой пъти съм карала по този път, чак до морето, само че до момента не бях виждала военни постове по него. Там стояха седем бойци, пет от които бяха дами. Махнах им с ръка; те се усмихнаха в отговор. В същото време прочетох за удар на руснаците по жилищна постройка в град Чугуев, където беше убито момче.
Четвъртък, 23:00 ч.
Времето отлетя незабелязано. Накрая остана единствено мрачевина. Отбихме се от основната автомагистрала по селски път на запад, с цел да заобиколим задръстванията. Топла светлина си пробиваше път през мрака от дребните селски къщи по пътя.
Някои от хората в рейса звъняха на близки в Русия. Руснаците не имаха вяра, че войната е почнала, а моите спътници трябваше да им потвърдят, че съветската войска е нападнала Украйна в 5 часа сутринта, до момента в който цялата страна спи.
Четях новинарски репортажи за съпротивата на Украйна против офанзивата, по какъв начин се бори и се пази. В същото време някои от моите другари в Молдова помагаха да се провежда помощ за бежанци. Хиляди хора пристигнаха в столицата Кишинев, до момента в който съветски и беларуски ракети летяха към техните градове.
Почти не спахме. Но хората устояваха и даже дребните деца не плачеха. Котките и кучетата, които хората бяха взели със себе си, не издаваха нито тон. Чухме, че през нощта снаряд е блъснал жилищна постройка в Киев.
Петък, 06:00 ч.
Спряхме покрай град Хмелницки, 21 часа откакто тръгнахме. Скоро от Киев започнаха да идват още вести: в региона на кв. " Оболон ", в северната част на града, започнали обстрели и съветски танк прегазил кола с граждански зад волана. Бях напуснала същия регион едвам през вчерашния ден. Видях видеоклипове от улиците, по които бях предходна единствено преди два дни.
Приятелите ми в Киев не можеха да си тръгнат. Нямаше коли и бензин, а на изходите към момента имаше тапи. Обадих им се, само че съвсем никой не ми отговори. Имах възприятието, че съм ги оставила да умрат. Но те са живи, в сигурност и се надявам само да не умрат. Приятелката ми Ваня съумя да си тръгне; моята другарка Льоля се крие в бомбоубежище; Богдан е в сигурност.
Петък, 10:00 ч.
Нашият рейс продължи пътуването си. Извън град Тернопил съвсем няма военна техника. В дребните градове по пътя можеха да се видят хора, които се разхождат по улиците. Витае усещане за успокоение и спасение. Хапнахме и поспахме.
Петък, 16:00 ч.
Пристигнахме в дребен град на запад, 31 часа след заминаването ни от Киев. Слязохме от рейса пред 10-етажен хотел. Хората започнаха да се записват за стаи. Оказа се, че на беларуси, както и на съветски жители и хора от Крим е неразрешено да остават сред търсещите леговище. Аз съм гражданка на Молдова, само че другар, с който пътувах, е от Минск. Той не може да остане измежду тези, които също като него търсят заслон.
Не мога да го оставя. В рейса с нас имаше още няколко беларуси, които също нямаше къде да отидат. Няма безвъзмезден превоз, няма път назад до Киев и може да не ни позволен в Полша. Едва ли ще успеем да стигнем и до Молдова. Нямаме съвсем нищо с нас.
Написах всичко това, до момента в който се случваше. Настаних се в хотела и скрито вкарах още четирима в единичната ми стая, в която няма топла вода. Надявам се никой да не разбере.
Близо до хотела има черква и слушам песнопения.
*Лариса Калик е журналистка, живееща в Киев, родена в Приднестровието.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ